Самотен конник язди напосоки,
снове из ветровете и дъжда,
минава през поля, реки дълбоки,
към теб пътува денем и в нощта.

Теб търси от години по земята,
изгубена за хората навред,
обречена да скита в самотата,
бездомна сред сърца сковани в лед.

Погребана в дълбокото надежда,
балсам от звуци нежни за душата,
докосне ли те, слепият проглежда,
а глухият напуска тишината.

Самотен конник с белег на лицето,
засилен във галоп от гняв гори,
издигнал острието към небето,
замахнал с меча теб да покоси.

Не се показвай крехка моя Вяра,
в сърцето ми помръкнало лежи,
удавен във човешката поквара,
към тебе моят разум с меч лети.

да се "запознаем". И да споделя усещането си, че тук "не се напъват да коментират" хубавата поезия от "нови". От страх ли или от завист?... Хубави са тук публикуваните ти стихове. С уважение.

Поздрави и от мен и до нови срещи :)