Усещането за Родината е метафизично в своята същност.

Това си мислех, когато след 15 години отново прекрачих прага на училището, в което преминаха пет от най-смислените ми години – тези с моите ученици. Беше цяла епоха от моя живот. И до днес то си остава най-истинското ми време. Нямаше как да се повтори отново, затова заедно с тях си тръгнах и аз. Извикаха ме други пътища – невидими и неизбежни.

Не се бях връщала в Гимназията с преподаване на чужди езици в Плевен, откакто прекрачих прага навън. Силните спомени не са лесни за спомняне. Тягата им е като песента на сирена. Затова остават дълбоко заключени, докато времето им се изпълни отново.

Беше вълнуващо да се окажа пак в учителската стая. Сред колегите, които бяха останали на поста си.

Поклон пред тях доземи!

Минах като насън по коридорите покрай вратите на класните стаи. Исках да вляза в която и да е от тях и да застана отново пред дъската. А пред мен да бъдат очите им. И цялото време – пред мен и пред тях.

Затварям очи и виждам почерка на всеки един от тях. Усмивките и сълзите, надеждите и разочарованията, падането и ставането. Тяхното и моето. Учех се заедно с тях. И търсех заедно с тях. Всеки своята душа, и заедно – общата ни душа. Онази душа, невидима в своята същност, която ни събираше на общата земя и под общото небе. И която поетите наричаха Родина.

Днес учениците бяха други. Не познавах очите им. Не знаех какво става в душите им. Бях сама срещу тях на нашата среща в залата на гимназията. Сред тях – и колегите ми. Те обаче знаеха. Защото бяха останали тук.

Времената оттогава се промениха. Всичко днес е още по-различно. Но училището е същото. Залата е същата. Прозорците са същите. Аз съм същата. Само моите ученици не бяха тук.

Будете, бдете, бъдете българи!

Будете, бдете, бъдете българи!

Будете, бдете, бъдете българи!

Всички го повториха, потретиха, а после го запяха. Факлите пламнаха и множеството тръгна към паметника на Апостола. Отпред – иконата на Св. Иван Рилски и портретите на будителите. Духовият оркестър и факлоносците. И стотици млади същества след тях. С учителите си.

После, пред паметника на Васил Левски, музиката спря, за да започне Словото. Нещо в мен подскочи, щом чух собствените си думи, изречени там. Когато двете момичета извикаха в микрофоните „Губим България“, ято гарвани се изви над паметника на Апостола. Граченето им разцепи тревожно и зловещо въздуха в небето. Всички бяхме там – до бесилото. Никога не съм предполагала, че ще попадна точно в този миг. Че ще потъна във фунията на Времето и ще почувствам Неговата самота. Самотата на будителя, който вика народа си да излезе от мрака.

Усещането за Родината е метафизично в своята същност.

То е факла и гарван, слети в едно. То е Феникс, който в последния миг на последното отчаяние решава да възкръсне от пепелта. То е надеждата, че утре пак ще ни има. И че няма да изгубим България.

Ще споделя с вас словoто на Яна Добрева, с което учениците огласиха паметника на Апостола:

„Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история на улицата, в трамвая, в магазина… Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.

Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти и чудовищна, крокодилска посредственост навсякъде.

Е, господа, вече не милея за вашата България. Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират.“

Но ние си знаем, нали?…

Не може да изгасне туй, що не гасне.

Все още птиците долитат от долната земя и пращат своите знаци в небето на горната земя. Все още имаме очи да ги видим и уши да ги чуем. Все още пламъкът гори.

Нищо не е изгубено, докато децата ни палят огъня на факлите и носят иконите в нощта.

Будете, бдете, бъдете българи!

Честит празник!

със съкращение ......